— И има нещо ужасяващо очарователно в това да наричаме грешките си карма, Оливър Греймуун.
Намигна ми, дръпна чашата от татуираните ми пръсти и изпи съдържанието ѝ на един дъх.
— Болно романтично — намръщи се, облиза провокативно устните си и тихо продължи, като махна с ръка:
— Карма е, че приех да се върна отново в този бар — подпря се на високата маса и ме погледна хладно. — След толкова години. С теб. Че те чувствам като изкривена, назъбена от грозни спомени (не)любов. Сякаш някога не изтекох между пръстите на съществуването си, когато те отрекох.
— (Не)любов? — заинтригувано попитах и поръчах още алкохол. — Ти си тръгна, скъпа. За да разбереш себе си — бутнах шота към нея. — Разбра ли се?
Вдигна рамене и погали колието, висящо на врата ѝ.
— Не.
Прехапа устни и огледа неспокойно мястото.
— Грешка е. Че си позволявам всичко това, че съм готова да мина по линиите на миналото си.
Приведох се към нея.
— Защо сега? Търсих те толкова пъти, опитвах се по толкова различни начини. Да те привлека. Предизвикам.
Тъмносините ѝ очи се спряха върху моите. Свиваше и отпускаше нервно пръстите си в юмруци. Косата ѝ падна нежно върху бузите.
Притаих дъх.
Беше си същата. Макар много по-красива. Много по-свирепа.
Присъствието ѝ изведнъж полепна по душата ми.
Плъзна се като тръпки по кожата ми.
Затанцува в ретроспекция в съзнанието ми.
— Защо сега сама ме потърси, скъпа?
Поклати объркано глава.
— Понякога се усещаш като карма. Като почти любов — засмях се, за да прикрия огорчението си.
— Но ти не искаш това — блясъкът в очите ѝ го потвърди. — Все още копнееш по себе си.
— И понякога именно грешките задават посока на търсенето ни, Оливър Греймуун.