„Дюн“ – Франк Хърбърт

---

There is no escape – we pay for the violence of our ancestors.

---

„Дюн“ е най-четеният фантастичен роман на нашето време.

Излиза през 1965 и още същата година е отличен с наградите „Небюла“ и „Хюго“. За научната фантастика „Дюн“ е онова, което е „Властелинът на пръстените“ за фентъзи литературата. Тази изключителна поредица премахва бариерите на съзнанието и разширява неимоверно пространството и времето, за да освободи достъпа на фантазията до всички територии на необятното.

Ако се чудите какво е генезисът на джедаите, империите на мрака, изтънелите прегради между добро и зло и още много други опори на съвременната фантастика, потърсете тук. „Дюн“ е удивителен и сложен епос, съчетаващ политика, религия, човешка еволюция и екология. Един от най-популярните научно-фантастични романи, писани някога!

„Дюн“ е световен феномен!

---

Не бих казала, че имам особено опит с научно фантастичните романи, така че базата ми за сравнение далеч не е голяма, но всеизвестният „Дюн“ от Франк Хърбърт определено допълнително разпали любопитството ми, което от известно време се заформя стабилно към жанра.

Авторът е изключително актуален, имайки предвид, че книгата е издадена през 1965г.

Третата планета Аракис, дом на свободните хора, която обикаля около звездата Канопус и в орбита си има две луни, носи много меланхолия на читателя и през цялото време, докосвайки се до всички тези машини и жестокости на поробителите ѝ, умът ми не можеше да се отърве от чувството за тясната свързаност с реалния ни свят.

На практика, съвсем грубо и повърхностно обяснено, това е историята на еволюцията на човечеството.

Процес по нараняване, покоряване, оскверняване, пречистване и изоставяне. На планети и себе си.

Фокусът върху изчерпаемостта и оскъдността на жизненоважни ресурси, екологичните катастрофи, съчетани с умението за адаптация на човечеството, борейки се за и срещу безмерната жажда за богатство, власт, политическите игри и предателства, докато в душата си носиш непримиримост и бунт, е опасна и смела комбинация за разискване и може би за това мнозина не си допадат с Хърбърт.

Той несъмнено е претенциозен и тази претенциозност личи във всеки ред.

Франк Хърбърт пише повече от красиво и още в самото начало, с начина, по който подрежда думите, зададе в мен едно непрестанно очакване за това високо ниво на представяне на сюжета.

Понякога обаче не се справяше. Да отговори на очакванията ми, които сам бе провокирал.

Първата и втората част от романа много ми харесаха. Да, темпото понякога е бавно; да, използва купища сложни изрази, за да каже нещо доста просто, но аз съм тренирана от епичното фентъзи да се абстрахирам от подобни детайли, когато не са прекалени.

Дук Лито и Лайът-Кайнс ме докоснаха. Дългът, сериозността, честността. Качества, които връщат вярата в хората.

Джесика и Пол са противоречиви образи, които не ми допадат, а Чани откровено ме изнервяше.

Третата част, за съжаление, ме разочарова. Струваше ми се, че сякаш беше прибързана, доста по-наивна, усещаше се дори като вулгарна спрямо останалите (не в буквален смисъл, разбира се), но поведението на героите драстично се променяше, ескалираше и отблъскваше.

Безумният финал, който ми е трудно да простя, няма да коментирам в момента, за да не издавам спойлери. Но…

Просто е лудост.

В заключение: „Дюн“ ми хареса. Дори когато събитията не бяха за харесване.

Тези дни ще изгледам филма, за който имам големи очаквания, а малко по-натам ще продължа и с останалите книги, надявайки се, че тази прибързаност във финала на „Дюн“ е вследствие на нещо по-голямо.