— Казват остро смъртоносно е да се приземиш върху егото си и да погледнеш всичките си грехове.
Затворих очи и задържах сълзите.
— Вече не съм си дом. Не съм мечти и огън. Заземена в нестихващи страхове, кръжа напред-назад, блъскайки се в гнила смелост и лични лъжи.
— Престъпление е да лъжеш себе си, скъпа — той седна на червеното кресло и си наля питие. — За да бягаш ли дойде?
Не отговорих.
Загледана в миналото си.
Загубена в настоящето.
Принцът на мрака изсумтя, а по пръстите му заиграха сенки.
— Залезите, за които мечтаеше, отдавна са самотни. Смехът е по навик вместо сълзи — хладно обясни. — Отдавна ти е писано да си вървиш. Времето реже души, когато държат това, което не им принадлежи — разтърка брадата си. — Това е туморът на съществуването ти. Търсиш корени, които си родена да градиш и така си в разрез с всеки миг.
Пригладих нервно дрехите си.
— Никога не ми каза, че толкова ще боли — да не пасваш на себе си.
Той повдигна рамене.
— Казваш остро смъртоносно е, скъпа, да се приземиш върху егото си и да погледнеш всичките си грехове.
Мракът му се сгъсти.
— Казвам животоспасяващо е да следваш сърцето си.