– Знаеш ли, Оли, мисля си, че живеем в свят, в който отказваме да приемем, че сме се изгубили. Сякаш има някакъв смисъл да се преструваме, че не сме счупени, когато емоционално тотално сме разбити. Страхуваме се от външния крах и от истината вместо от грозните бесове, разяждащи трезвите ни мисли. – Вирнах брадичка и прехапах устни. – Именно тогава се превръщаме в роби на малодушието ни.
Принцът на мрака ме погледна с буреносно сините си очи и се усмихна тъжно. Потърка татуировките върху кокалчетата си, прибра метателни звезди от дървеното бюро и бавно се отправи към вратата.
– Всеки се губи, скъпа. – Спря пред мен, събра в шепа грубо бузите ми и наклони главата си на една страна, разглеждайки заинтригувано лицето ми. – Но не всеки желае да се намери. – Гласът му беше шепот в ухото ми.
Поклатих глава.
– Да загубиш себе си, Принце, означава да се дамгосаш с всичките си страхове, без да ги знаеш.
Оли изцъка.
– Дамгосана си с грехове от безброй назад животи, скъпа. – Отдръпна се. – Там ще се намериш. Ще го направиш ли?