– Душата ти е душа на вещица, скъпа.
Сгуших се в прегръдките му и затворих очи, позволявайки на сълзите да се стекат по бузите ми.
– Несправедливостта често те задавя, но въпреки това никога не успява да те задуши. Понякога си мисля, че сърцето ти е разделено на две половини. Едната кърви заради болката и страданието, съществуващи по света, а другата лекува с невидима магия раните на онези, които вече са паднали от ударите на живота, белязвайки собствената си душа. Поглеждам те в очите и потръпвам от силата, която плува в тях. В едното ти око виждам ярост и непоколебимост, а в другото – нежност и любов. Гневът ти е толкова неконтролируем и първичен, че когато те завладее, очаквам всеки миг да се възпламениш. Но ти угасяваш черните си пламъци с няколко вдишвания, заключваш ги в ума си, от омразата ти се ражда любов и с разтреперани ръце започваш да събираш счупените парчета от собственото си аз. Ръбовете са нащърбени, сиянието ти е променило цвета си, но нежността ти не се е изпарила. Тогава ме прегръщаш и абсорбираш тъгата ми.
Засмя се.
– Дядо ми все ми казваше, че съществуват жени като теб, Анабел. Жени с души на вещици, до които докоснеш ли се веднъж, е невъзможно да избягаш.