– Знаеш ли, скъпа, мисля си, че в гръбнака на съществуването винаги си ти. Захванато с робствени вериги от (не)нормалност. – Погали бузите ми и ме приюти в прегръдките си. – А плътта, разстилаща се върху него, е любов, мечти и липси.
Придърпах черния пуловер към китките си, сякаш дантелата щеше да ме предпази от свирепия вятър.
– Ами ако е счупен? Ако е останки, завещани от всички мои аз, отказали се да живеят в свят, който ги отхвърля?
Поклати глава.
– Те са теб. Живеят в ума ти. А умът ти сякаш е проклетият Космос, скъпа.
Измъкнах се от обятията му.
– Плътта му гние. Не вярвам вече в сбъднати мечти.
Оли се усмихна.
– Вярвай в мен. – Докосна закачливо устните ми. – С демоните ти ще сбъднем цялата Вселена.
Хареса ли ти поста?
[Total: 0 Average: 0]