– Знаеш ли, скъпа, мисля си, че в гръбнака на съществуването винаги си ти. Захванато с робствени вериги от (не)нормалност. – Погали бузите ми и ме приюти в прегръдките си. – А плътта, разстилаща се върху него, е любов, мечти и липси.
Придърпах черния пуловер към китките си, сякаш дантелата щеше да ме предпази от свирепия вятър. – И в един момент, както си се смял лунатично под дъжда, просто се прибираш вкъщи мокър до костите, забравил за простотата на щастието. Студено ти е. Хладни тръпки се разнасят от тялото до ума.
Оставяш мокрото сако, малката чанта. Събуваш мръсните обувки. Вдигаш косата на кок, обличаш тениска и лягаш по диагонал на дивана.
Студено ти е. От тялото до проклетата душа.
Затваряш очи. Пускаш думи, чувства, мисли. На ужасяващи талази. Превърташ живота на (не)живота си. Прескачаш Вселени, вдишваш вдъхновение и издишваш летаргия.
Оли се усмихна.
– Съвременно несъвременна си, скъпа.
Поклатих глава.
– Несъвременно съвременна съм, Принце. Old school babe, изгубена в скапано безвремие на нещастието си.
Подаде ми ръка.
– Ами ако времето е константа?
Засмях се.
– Ако лудостта ми е рационална?
Оливър ме загърна с робата си и нежно прошепна на дъх разстояние от устните ми, замъглявайки съзнанието ми със сладкия си аромат.
– Лудостта винаги е рационална в ирационалността си, скъпа. За това, оказва се, е толкова красива.
– Ами ако е счупен? Ако е останки, завещани от всички мои аз, отказали се да живеят в свят, който ги отхвърля?
Поклати глава.
– Те са теб. Живеят в ума ти. А умът ти сякаш е проклетият Космос, скъпа.
Измъкнах се от обятията му.
– Плътта му гние. Не вярвам вече в сбъднати мечти.
Оли се усмихна.
– Вярвай в мен. – Докосна закачливо устните ми. С демоните ти ще сбъднем цялата Вселена.