– Струва ми се, че вече принадлежа на всичко друго освен на себе си, Оли. – Принцът на мрака се обърна и ме погледна заинтригувано. – Сякаш преждевременно съм остаряла в младостта си. Бягам в мислите си, за да открия стимул да продължа напред, ала някак все се прехласвам да се върна назад. Прелиствам спомени в съзнанието си като страници на книга и оживявам ярко в погребани мечти. Иска ми се да ги възродя от пепелта, ала знам, че първо трябва да открия смелостта си, която отдавна съм затворила в кутия, чиито стени са облицовани с болезнена практичност. През годините усилено работех върху пламенността и импулсивността си, за да накрая ги заменя с влудяваща търпимост към сива и досадна еднообразност, убиваща бавно умението ми да се наслаждавам. Не отне дълго време, за да спра да горя. В тъмнината се запознах с бесове, които ме отведоха на кръстопът, върху който начертах пентаграма, показващ вълнообразни цикли на неудовлетвореност. Подмамиха ме да се продам на тъгата. Те се хранят с щастието ми, а аз – с нещастието им. Иронично, нали? Дори демоните в ума ми са по-доволни от мен.
Оливър се подсмихна.
– Защо се смееш? Нима не се страхуваш, че съм се изгубила, обезценявайки вярата си?
– Страхувам се, разбира се. – Развеселено отвърна, продължавайки да се усмихва широко.
– Тогава какво?
– Тук си.
Намръщих се объркано и с яден тон отвърнах:
– Къде другаде бих могла да бъда, когато съм тъжна, ако не при теб?
Оли повдигна рамене.
– Навсякъде. – Приближи се и целуна слепоочието ми. Ръцете му намериха талията ми и ме придърпаха към гърдите му. Принцът се наведе и със съблазнителен глас прошепна в ухото ми: – Не познавам друга, която толкова да се опиянява от самотата, скъпа. Мразиш я и я обичаш едновременно. Става ти комфортно в некомфортността ѝ и я караш да ти подхожда. Да те прави красива, когато си се замечтала за бягство от обятията ѝ. Изследваш блясъка в очите ѝ като придаваш сериозност на твоите. Убиваш нейните демони, докато тя те учи да налагаш контрол над твоите. Понякога успяваш, понякога не. Паденията те връщат при нея за нови наставления, а възходите внасят цвят на еднообразността. – Отпуснах глава на рамото му. – Не разбираш ли? Когато се загубиш във владенията ѝ, идваш при мен, за да почерпиш сили от утехата ми. От обичта ми. Когато агонизираш, се затваряш на дъното на сърцето си, докато не удавиш чувствата, задушаващи те жадно и пречещи ти да разказваш с думи за тъгата. Чувам ужасяващите ти мълчания. Крещят с ехото на тишината през спираловидни светове, откъснали те от мен. – Обсипа с милувки шията ми.– Сега си тук, скъпа. – Парещите му целувки застинаха върху кожата ми, закачливостта в гласа му изчезна. Оли се отдръпна и настоятелно ме погледна. Вдиша дълбоко и тежко издиша. – Тук си. Какво те спира да тръгнеш след себе си?