– Скъпа. – Красивият мъж застана зад мен и вдиша аромата ми. Дългите му пръсти нежно докоснаха рамената ми и слюнка изпълни гърлото ми. – Времето ти изтича. – Еротичният му глас ме опияняваше и вече не бях способна да мисля трезво.
– Аз…
– Ако останеш тук, ще те убият. – Поколебах се.
– А ако тръгна с теб?
– Ще се влюбиш. – Усмихна се порочно, знаейки, че вече го бях направила.
Сърцето ми прескочи. Това беше моментът, в който трябваше да призная пред себе си, че се намирах някъде на границата между отчаянието и безразличието. Между миналото и бъдещето. Между мечтите и провалите. Между щастието и тъгата.
– Е? – Отегчено попита. – Какво избираш?
Бавно се обърнах и срещнах непроницаемите му очи, от които лъхаше единствено студенина. Беше дошъл в откачения ми свят като хладна и пречистваща милост и кълна се, течеше във вените ми като наркотик. Без да разбера… просто така… бях започнала да се давя в синьо. В една нездравословна и напълно изкривена любов, обещаваща единствено ураган от тъга. Живееше в мен, както бурята живееше ежедневно в небето. Владееше ума ми без думи, а сърцето ми бе превърнал в кръвен роб.
Бях обсебена от същността му. От желанието му за живот.
Той беше крадец. Крадец на души, унищожаващ хората завинаги…
А аз бях луда. Луда, която доброволно се обрече на смърт.