Стоях насред целия хаос, заобиколена от локви кръв, мъртви души и останки от всякакви мечти.
Приказната ми рокля беше разкъсана. Кожата ми пареше от разрезите. А разумът ми се гърчеше в гърлото, готов завинаги да ме напусне.
– Страх ме е. – Тихо прошепнах на Принца на мрака, заслушан в гласовете на тъмнината в ума си. Тънките остриета в татуираните му пръсти режеха. Дълбоко. Безвъзвратно.
Бъдещето ни.
Нямаше връщане назад. От убийствата. От лъжите.
От нас.
Поклатих глава.
Все пак, трябваше да призная, беше красив. Доколкото опитомяването на смъртта би било красиво в нечий свят.
Носеше мантия от сенки, от грехове без давност. В очите му на талази се изсипваше лудост. По устните танцуваше плашещо спокойствие. Проклета увереност, облечена в усмивка.
– Страх ме е. – Повторих по-силно, макар да не бях сигурна дали вече говорех на него, или на себе си.
Оли се обърна.
– Не се страхувай, скъпа. – Кротко каза, слагайки край на още един живот. – Всичко свърши.
Бързо тръгна към мен.
– Няма ги. Няма да те наранят. – Погледна ме угрижено. – Бих умрял, за да ги спра. За да те защитя.
Нежно погали бузите ми с мръсната си длан.
– За да си щастлива.
Наклоних глава. Потърсих се. В тъмносините му очи, пламнали от мъст. Потърсих него. Равновесието между живот и смърт. Праха.
Имаше само лудост. Разбита анархия.
Толкова се страхувах. За него. От него.
От всичките котви, теглещи го към мрака.
– Не се страхуваш да умреш? – Шепот.
– Не.
Кой би се страхувал, когато си играе на опитомяване със смъртта?
Прехапах устни.
– А да живееш? – Затворих очи. – За мен? За теб? Без лудостта.