– Контурът на лудостта ми, скъпа, си ти. – Оли вдигна поглед от кинжалите и студено се усмихна. – Умът ми е бордей, обитаван от демони, убийци, страхове и грехове. – Наклони предизвикателно глава и посочи звездната корона. – А ти си странна доза светлина, действаща като отрова на съществуването ми. – Махна небрежно с ръка. – За какво си дошла?
Свалих качулката на робата, разкрих белезите по лицето и вирнах високомерно брадичка, опитвайки се да издържа на преценяващия му поглед.
Дори и да беше изненадан от обезобразената кожа, Оливър не трепна.
– Ще събудиш кървави призраци, скъпа.
– Вече съм една от тях.
Оливър тихо се засмя.
– Върви си. – Обърна ми гръб.
Извадих оръжията и светкавично се доближих до Принца на мрака, опирайки острие в гърлото му. Макар да бях по-ниска. Макар да бях по-слаба.
– Не мога да си тръгна. – Обвих по-здраво длан около дръжката на острието. – Вече съм една от тях. – Разочаровано повторих.
– Мъстта почерня душата, Анабел. А твоята е красива и така.
Вдишах дълбоко.
–Не търся отмъщение, а възможност за бъдеще.
– Тогава моето е пепел. – Стиснах зъби. – Илюзия за съществуване.
Свалих остриетата.
– Знаеш какво са ми причинили.
– Знам.
– Тогава?
Оливър захапа татуираните си пръсти и дълго мълча преди да отговори:
– Тогава, скъпа, готова ли си да превърнеш в бордей ума си? – Посочи мастилото по кожата си. – Без да разполагаш с контур на лудостта си?