— Жена като нея, Оливър, винаги оставя траен отпечатък след себе си. Дори да я намразиш за това, което винаги е била — Бренън придърпа бутилката с алкохол и напълни чашите. — Или никога не е била. Огънят на душата ѝ дамгосва нежно със свирепостта на хаоса. С грозна и някак объркващо очарователна истерия, когато е разкрила слабостите си уж на шега.
Изпи на един дъх уискито.
— Ще я помниш, понякога, в три сутринта, когато имаш всичко освен нея. Защото ще ти липсва чувствеността. Колкото и да е смахната тя. Колкото и да те е изморила сега.
Наля и отново отпи.
— Жена като нея, Принце, носи груба и болна любов. Горда дори. Вдъхновение и бич е и за себе си. С всичките си нечестни романтични мечти.
Изсумтях.
— Носи само его и тъмнина. Сякаш никога не ѝ достига светлина.
— Носи повече от его и вина. Съмнения, празнота, самота. От копнежи ще изгние, но ще демонстрира безразличие с лекота. Тялото ще си омърси с чужди желания, но в очите ѝ ще бушува лудостта.
— Навярно никога няма да ме потърси отново. След това. Когато си тръгна. Дори да сме предопредели за една съдба.
— Няма — усмихна се тъжно. — Защото ще се е научила да живее сама напук на света.