— Някога, Оливър Греймуун, преди толкова години, ми каза, че се губим, за да се намерим — седнах на дивана и наместих главата си в скута му. — Че е неизбежно. Че затрептиш ли едновременно на различни честоти, ще се опияниш.
Погали косата ми, а аз затворих клепачи, фокусирайки се върху тихия джаз.
— И аз си позволих. Да се изгубя — наместих се върху бедрата му и го погледнах, сякаш от толкова алкохол вече не бях способна да се удавя в тъмносините му очи. — В началото си мислех, че си липсвам. После — че ми липсваш. А сега осъзнавам, че просто ми е пусто. Студено. В ума, в кръвта. И цялата тази празнина така тежи.
— Никога не съм те лъгал, скъпа. Разместиш ли се, неизбежно е впоследствие да се подредиш.
Поклатих глава.
— Не. Не си — уморено казах. — Но във вечери като тази, когато молекулите на съществуването ми дишат собствени светове и спомени, когато мислите ми са се разделили на единици, пропаднали в кръгове от Вселени, ми се струва, че сме обречени цял живот да търсим себе си.
— Очарователно, нали? Да палиш промяната с искри.
— Почти — тъжно отвърнах. — Понякога прегаряш безвъзвратно от желание по себе си.