— Понякога, скъпа, най-трудно е да притихнеш в себе си. Да си се довериш. Когато си гняв, разочарование, нищета и крайна (не)любов.
Ще го разбереш — целуна китките ми и изтри броката, полепнал по бузите ми.
— Дъхът ти замира, за да усети пулса на Вселените ти. Умът спринтира между границите на смирение и копнеж, докато си хаос, усещания, чувства. Трепериш. Емоционално. Рушиш. Страхове — усмихна се. — И се променяш. Под колапса на съществуването ти. Наполовина. Донякъде счупено, донякъде правилно — погали устните ми. — В този момент дори няма значение — наведе се и прошепна нежно в ухото ми: — Стига да съумееш да събудиш себе си за себе си, за да сте едно. За да сте любов. Вдъхновение, скъпа.
Хареса ли ти поста?
[Total: 0 Average: 0]