— Рискът ти отива, скъпа — вдигнах поглед от мастилото и скицираните татуировки пред мен и пулсът ми се ускори.
Оливър седеше самоуверено върху коженото кресло в малкото ателие, подпрял единия си крак върху другия, облечен целия в черно. Брадата му беше по-дълга, устните — по-плътни, отколкото си спомнях.
Пръстите му описваха бавни кръгове по върха на късия кинжал, докато в тъмносините му очи сякаш се разбиваха бързо гаснещи звезди.
Ароматът му почти ме задави, омая.
— И косата — арогантно ме огледа. — Винаги съм се чудел какво ще е чувството да я събера в юмрука си, когато е с такава дължина — секундите мълчание изтекоха във вечност. — Харесва ми.
Облиза бавно устните си и махна небрежно с ръка, посочвайки мрежестия чоропогащник, ботушите до коляното, разкроената пола.
— Харесваш ми.
Очите му се спряха върху трите ми обици, върху бижутата за тяло и късия топ.
Запазих самообладание, отметнах кичурите, паднали върху лицето ми и се усмихнах хладно.
— Смятах, че си ме забравил.
Оливър полузагадъчно се усмихна.
— Забравяш ли се, скъпа?
Сърцето ми почти замря.
— Какво правиш наистина тук, Оли?
Завъртя очи, макар да изглеждаше дяволски самодоволен.
— Наречи ме луд, но съм загубил центъра си — изправи се и се приближи. Разгледа развеселено татуировките, между които си избирах и тихо си пое дъх. — Изглежда и ти.
Изсумтях.
— Твърде изморена съм за това — пристъпих напред и го подминах.
— За мен?
Поколебах се.
— За теб, за мен след нас.
Оли запали цигара.
— Ядосана си — хвана китката ми. — Само защото сама изряза всичко, малка Рейнолдс. От проклетата си гордост с такава лекота, че преобърна съществуването си за час.
Поклатих глава.
— Тези разговори — потиснах желанията си, насилвайки се да задуша кризата, блъскаща в гърдите ми — Няма да се намериш в мен.
Дръпнах ръката си.
— Не — докосна нежно тила ми. — Но рискът толкова ти отива, скъпа. Толкова, че понякога е ужасно. Частично трагично. Цялостно съблазнително. И тази студенина. М — погали рамената ми и кожата настръхна. — Запленяваща е. Когато гориш. Дисбалансираш планети, завъртайки ги около теб.
— Стига— тихо прошепнах, макар гласът му да успокояваше.
— Тежиш, малка Рейнолдс — прошепна в ухото ми. — Неопитомените ти мисли, неусмирения ти копнеж за промяна.
— Мина време, Оливър. И липсата ти се превърна в досадна рутина.
Изцъка бавно.
— И цена — вдиша мириса на кожата ми. — С мен плати, за да бъдеш тази ти — завъртя ме и стисна с длани бузите ми. — О, скъпа, центърът на Вселените ми го няма. Ще ме центрираш ли, колкото и да боли?