— Истината, Оливър Греймуун, е, че тя ще бъде добре. С или без теб — двойникът ми повдигна рамене. — Няма значение. Защото дори проклетата ѝ самота ѝ отива. В три на обяд или в три сутринта. В тъмнина и светлина — погледна ме със зеленикавите си очи. — Рядка е, Принце. Не заради красотата ѝ, която възбужда, нито заради смахнатия ум, който сама изнасилва. Носи светове, дамгосва стигми, руши честности. Предизвиква. Оформя си Вселени, измисля си магия, превръща те в изкуство. А лудостта ѝ пари, името ѝ — гори. От свирепост, от необузданост — седна на бара и хвърли поглед на жената в дъното в замъгления бар. — Екзистенциална криза е, такава, която толкова горчи, че чак е сладка, Оли.
Поклатих глава и го прекъснах.
— Няма да се върне. Тръгна си.
Изцъка.
— Нима си вярвал в друго?
— Исках да почувства липсата ми. Да я притисна, счупя в основите ѝ. Да разбере, че съм изморен от студенината ѝ.
— Почувства я, Оливър Греймуун. Липсата ти. Толкова яростно, че се хвърли в себе си.
Запалих опиата и вдишах дълбоко, а Бренън дълго време ме наблюдава, сякаш преценяваше рационалността ми.
— Никоя жена не се връща, Принце, веднъж оставиш ли я да се удави в мислите си, позволиш ли ѝ да допусне, че не дишаш съществуването ѝ. Реже очакванията си, смачква любовта си и си тръгва. Сякаш никога не е опитвала вкуса на кожата ти.
— Понякога я мразя. Че е такава, че е способна да побърка самообладанието ми от безсилие.
Бренън се изправи.
— Обсебва, Оли.
Захапах кокалчетата си.
— Вече не. Не съм подвластен на гласа ѝ, аромата, на нежността ѝ. Не ми принадлежи, Бренън и осъзнавам, че не искам да е моя. Не и такава, каквато е. Защото боли.
Двойникът ми тъжно се усмихна и стисна рамото ми.
— И навярно вечно ще боли. Ще я чувстваш като абстиненцията на съществуването ти. Като стара рана на душата ти. През годините. Сред другите, които ще те обикнат. Които ще обичаш. Когато се губиш. Когато те намират. Ще обитава мислите ти. Понякога. Няма да искаш да е твоя, но ще копнееш да е тук. Защото въпреки всичко е била любов.
Затвори за кратко очи, сякаш се мъчеше да овладее чувствата си.
— Защото винаги ще е любов, Оливър Греймуун. С или без теб. Няма значение. До мозъка на костите си е просто скапана любов.