Принцът на мрака огледа малкия, тъмен бар. Плъзна дългите си пръсти по ръба на чашата, по износения плот на масата. Докосна пламъка на малката свещ и се облегна в ъгъла на коженото сепаре. Притвори тъмносините си очи – музиката беше микс от малко джаз, ужасен рок и много чувства.
Мечтите са за наивниците. За онези, които се осмеляват да предизвикват живота и после се нуждаят от спешна рехабилитация.
Оли загърна рамената ми със сакото си, пъхна къдравия кичур зад ухото ми и ме погледна сериозно.
– Винаги съм знаела, че накрая ще се влюбя в някой като теб. В мъж, който е толкова клише, колкото и разбит стереотип.
– Тя е като тумор на душата, изживяващ болезнени кризи заради грешните чувства, с които я храним.
– Знаеш ли, че се откривам в думите ти, скъпа? Виждам красотата в тях дори когато пишеш в три след полунощ, разпиляла черно мастило, създадено от грозна истина, режеща до кръв сърцето.
– Започвам да се притеснявам, скъпа. – Принцът на мрака остави чашата си настрани. – Заради цялата тази (не)любов, която приютяваш.
Принцът на мрака захапа разсеяно татуираните кокалчета на дланта си. Свали тежката роба, нави ръкавите на черната туника и седна в голямото кресло, наблюдавайки пътя на звездите.
Оли се облегна небрежно в бежовото кожено сепаре на малката, почти празна, закусвалня, а аз се вгледах в тъмносините му очи, събиращи в себе си плашещата красота на севера.
– Започвам да се чудя, скъпа, ако днес си толкова изморена от преследване на чужди мечти, кога ще намериш време да бъдеш себе си? – Гласът му беше шепот, галещ нежно ухото ми.
You cannot copy content of this page