#РазговориСПринцаНаМрака

— А животът, скъпа, е доста прост в действителност — Оливър седеше на скалата и се усмихваше тъжно. Черната му риза, тип туника, беше разкопчана и луната играеше по татуировките върху кожата му. Танцуваше по раните, по белезите, опитомявайки свирепостта на спомените им. — И мечтае само за баланс. Намигна ми. — За секунда се … Read moreЩе се балансираш ли?

– Казват, Оливър Греймуун, че мъртвите живеят в тялото ти, че шепнат в ума ти. След всичко, което се случи, след войната, която започна. Със себе си. За себе си. Принцът загаси опиата, остави пръстена на късмета, който въртеше между татуираните си пръсти и вдигна поглед, усмихвайки се криво. – И това – разсеяно каза, … Read moreОпасно е да дълбаеш мисли за смисъла на съществуването си

— А светът просто чупи, малка Рейнолдс. С думи реже връзки, с действия ражда бездействия. Плячкосва вяра, изнасилва си устойчивост и краде безмерна смелост — Принцът на мрака остави двата кинжала върху захабеното бюро, нави ръкавите на черната туника и се обърна с плашещо спокойствие към мен. — Упорството разпалва бунт. Бунтът безразсъдства в революция. … Read moreБунтът безразсъдства в революция

00:30ч. – Животът, скъпа, се преосмисля за секунди. В петък вечер между събота. Когато за ума ти нищо няма смисъл. Освен лудостта на чувствата ти – усмихнах се. – Мисля си, че копнееш да почувстваш съществуването си върху кожата от спомени, защото твърде дълго си проектирала чужди липси. Погалих косата, плъзнала се по ключицата ѝ. … Read moreВ петък вечер между събота

— Мисля, че е неизбежно, Анабел Рейнолдс — отметнах кичура, изплъзнал се от опашката, в която беше събрала косата си. — Да ми разбиеш сърцето. Тя се усмихна някак тъжно и погали крака ми с острия връх на ботушите си. — Защо сега? Вдигнах рамене. — Чета по блясъка в очите ти, по дивотата на … Read moreДа си такава. Цялата любов

— И има нещо ужасяващо очарователно в това да наричаме грешките си карма, Оливър Греймуун. Намигна ми, дръпна чашата от татуираните ми пръсти и изпи съдържанието ѝ на един дъх. — Болно романтично — намръщи се, облиза провокативно устните си и тихо продължи, като махна с ръка: — Карма е, че приех да се върна … Read moreПонякога се усещаш като карма

23:23ч. — А мечтите си имат цена, скъпа. И цената винаги си ти.

— Понякога, скъпа, най-трудно е да притихнеш в себе си. Да си се довериш. Когато си гняв, разочарование, нищета и крайна (не)любов. Ще го разбереш — целуна китките ми и изтри броката, полепнал по бузите ми. — Дъхът ти замира, за да усети пулса на Вселените ти. Умът спринтира между границите на смирение и копнеж, … Read moreНай-трудно е да притихнеш в себе си

— Някога, Оливър Греймуун, преди толкова години, ми каза, че се губим, за да се намерим — седнах на дивана и наместих главата си в скута му. — Че е неизбежно. Че затрептиш ли едновременно на различни честоти, ще се опияниш. Погали косата ми, а аз затворих клепачи, фокусирайки се върху тихия джаз. — И … Read moreЦял живот да търсим себе си

— Рискът ти отива, скъпа — вдигнах поглед от мастилото и скицираните татуировки пред мен и пулсът ми се ускори. Оливър седеше самоуверено върху коженото кресло в малкото ателие, подпрял единия си крак върху другия, облечен целия в черно. Брадата му беше по-дълга, устните — по-плътни, отколкото си спомнях. Пръстите му описваха бавни кръгове по … Read moreЩе ме центрираш ли?