Monika Alexandrova

– Без повече преструвки, скъпа. – С едната ръка докоснах тила ѝ, а другата поставих върху кръста ѝ. Вслушах се в ритъма на сърцето ѝ, което заплашваше всеки момент да изскочи. Наведох се към устните ѝ, вдишах сладкото ѝ ухание и зачаках. – Искам те до мозъка на костите си, Анабел. Държа се грубо, непредсказуемо и те наранявам. Не съм способен да ти се врека в любов, вярност или вечност, и мога единствено да ти обещая, че ще те закрилям от всичко. От всичко… освен от себе си. – Тя потръпна. – Моята приказка едва ли ще има щастлив край. Не съм нито покорният принц, готов да преклони глава в името на другите, нито непоколебимият герой, който ще сложи край на мъченията по света.

Демоните, от които така старателно бягаш, винаги кръжат на повърхността и бързо те настигат.

Чрез болката се превръщаме в тези, които трябва да бъдем.

Любовта е отвъд властта на разума. Тя е наркотик, който е способен и да ни избави от ада, в който сме горели прекалено дълго, и да предизвика неугасимите пламъци, които чрез сълзи да пречистят душите ни.

Всеки един от нас води невидима битка с невидими воини, които умеят да ни побеждават.

Понякога е необходимо просто да спреш да се опитваш да контролираш съдбата си така яростно.

– Несправедливостта често те задавя, но въпреки това никога не успява да те задуши.

Бавно поклати глава, сякаш се опитваше да убеди себе си, че не бива да губи контрол и със заплашителен глас каза:

– Казват, Оли, че не вярвам в новогодишни мечти.

Принцът на мрака огледа малкия, тъмен бар. Плъзна дългите си пръсти по ръба на чашата, по износения плот на масата. Докосна пламъка на малката свещ и се облегна в ъгъла на коженото сепаре. Притвори тъмносините си очи – музиката беше микс от малко джаз, ужасен рок и много чувства.