Monika Alexandrova

Допускал ли си, че и на душата ѝ омръзва да стои настрана от лудостта?

Копнежът ти да се измъкнеш от клетката, в която сам си се затворил, ще те изпепели.

Душата ти е обгърната от ярък огън, готов да изгори всеки, приближил се достатъчно, за да те нарани.

Не ми е необходимо да разчитам на сбъднати желания и водопади, за да получа това, което искам.

Все се опитваш да продаваш щастие и обич, макар всички да продължават да ти се отплащат с тъга и болка.

Наблюдавах го и си мислех колко лесно бе всъщност да се влюбя в него, макар да знаех, че щеше да боли. Бях наясно, че нощем въздухът нямаше да ми достига, когато отсъствието му ме завиваше със самота. Че вълците на тъгата щяха да гризат свирепо ума ми дори през вечерите на непълна луна и че … Read moreНакрая щях да се преструвам, че нямаше значение, че бях сама

– Съжаляваш ли за избора си? – Замислих се. Той не беше от онези мъже, които се сещаха да ми купуват кървавочервени рози без повод, за да заклеймят обичта. Нямаше да гали егото ми с думи и щеше да се противопоставя на решенията ми. Щеше да проникне в съзнанието ми, да издърпа разума на повърхността … Read moreОнзи, който никой на никого не пожелаваше в любовта

Опасявам се, че с времето съвестта на всяко същество е способна да изгнива, ако често забравя да я употребява.

Опитвам се да се измъкна от прегръдките на болката, чиито ръце са изваяни от невидими бодли, но проклетият ум продължава да ме тласка в тях, докато незабелязано се измъква от главата ми и се връща в счупеното минало.

През целия си живот съм се състезавала с времето. Опитах всичко. Да го надбягам. Да го надвикам. Да го уловя.