Monika Alexandrova

Обещавам ти, че в друг живот, когато мракът те повика, тази аз сама ще те намери. Тя ще знае как да живее, въпреки че е изгубила мечтите си и ще те прегръща дори по кожата ти да има хиляди бодли. Тази аз няма да се подчинява на страховете си, защото белезите, които са ѝ оставили, … Read moreТази аз вече ще си повече ти

Попълваш дупките в разкъсаната си душа с паднали звезди и си сътворяваш златни брони от несбъднатите им ръждясали мечти.

Някъде там, притиснат от дъното и края, търсиш равновесие, с което сътворяваш хаос.

Мечтаех си да бъда някоя, която мрази да колекционира самота.

– Отдавна не си идвала. Вдигнах рамене, облегнах се на парапета на терасата и се загледах в заспиващия град. – Отдавна не съм се чувствала толкова самотна. Красивият мъж се приближи до мен, хвана дланта ми и дълго време просто мълча. – Отново ли си се изгубила? – Отново. – Уморено потвърдих. – Ако изобщо … Read moreСутрин съм една, а вечер – друга. Тази другата много ми тежи

– Няма по-лоша присъда от това да обичаш някой като него, Анабел. – Взрях се в избледняващия образ на Оливър, паднал на колене и шепнещ странни думи на тъмнината. – Някой, който мракът всяка вечер призовава у дома. – Затаих дъх, за да прикрия несигурността, завладяваща ме с всяка изминала секунда и прогоних надигащия се … Read moreИ в мрака има красота

– Знаеш ли, скъпа, нуждаеш се от някой, който да те вдиша на обратно с такава лекота, че да счупи веригите на порядъчността ти. Всички виждат пламъка в сърцето ти, ала никой не се осмелява да се гмурне в студа, господстващ на дъното на океана в очите ти. Някой, когато да запознаеш първо с белезите … Read moreНуждаеш се от някой, който да те вдиша на обратно

– Никога няма да се промениш, нали? – Тежките му стъпки отекнаха зад гърба ми и сладкият му мирис изпълни ноздрите ми. Позволих си да го погледна само за миг. Беше толкова красив с черната мантия, вееща се величествено и небрежно разрошената коса с цвят на залязващо слънце. Очите му блестяха на фона на лунната … Read moreБез такива луди като мен, светът не би бил този, който е

Губил съм се в самотните лабиринти на съзнанието си, чиито стени са облепени с грозни думи и болезнени дела и именно там съм чувствал часовете като векове.

– Затова ли често обличаш нещастието в красиви думи? За да не чувстваш студенината на самотата?